Странно ми е, каква е най- голямата емоция в живота на човек? Макар и до този етап, в който е стигнал вмомента. До възрастта и миналото време преди. Странно ми е самото усещане у хората, в момента на емоцията.. Какво всъщност е емоцията и как повлиява на човека тя? Какво усещане създава у него? Може ли чувство да се опише с думи? Има ли последствия за самия човек след това? 

 Моята история е свързана с една емоция, която бих казал че е най- голямата в живота ми до сега. Предполагам, че ще има още такива и по- големи, но считайки за другите през жалкия ми кратък престой в тоя живот, мисля че тая беше най- голямата... тя взе връх в моето съзнание и спомени! Колкото голяма, толкова и уникална, силна и неповторима...
Мечтаех още от малък да имам семейство. Това е една от трите ми големи мечти... Исках да имам съпруга, детенце или може би две, един нормален живот, който ще се постигне без да са необходими финансови или други физически средства. Реално аз го получих. Ха - немога да кажа, че емоцията от сватбения ден или емоцията, в която разбираш, че твойта девучка е бременна не са големи и силни, но определено тази емоция взе връх и над двете. Реално считано от преди и предишните ми емоции сега като се замисля - те са нищожни спрямо тази. Радвал съм се на толкова обикнвоени неща и толкова някак прости и лишени от всякаква мисъл работи. Но най- голямата беше, когато разбрах, че моето дете се е родило! :) 
Бях на работа спомням си - замествах. В един офис на нашата фирма колегата беше отпуска, а на мойта и оставаха броени дни до раждане считано по термин, по предположения писани по листчета, сметки с калкулатори и какво ли не. Абе - беше си му ред и то много скоро. Седях си аз, слушах си Foreigner и разни други от тоя тип изпълнители, обслужвах си клиенти, излизах чат пат да си пуша. Говорех си с човека отпред, който продаваше плодове и зеленчуци - чичо на към възраст 50 и няколкото. Обясняваше ми за неговите деца, за внуци, какво е било едно време и изобщо нещата, които всеки по възрастен си говори. На мен пък ми беше изключитлено интересно, защото винаги съм искал да знам как са живяли хората в близкото минало по време на кумонизма например. И винаги слушам с интерес всяка история разказана от различен човек, защото тя винаги е различна, макар да има общи елементи. Та пуша си аз, говоря си с Андрешко, жегата пече, защото беше Август 2014. Мръсна жега цял ден! Обаче Цеката тарикат - климатика бачка, цеката пуши на вратата :) Така се спасявах волю - не волю от тая ситуация. В процес на разговора си с Андрешко започнах да усещам странно усещане. Всякаш нещо ми подсказваше, че нещо ще се случи. Не съм от най- суеверните, ама още от малък - като ми трепка лявото око - винаги нещо лошо се случваше. Като ми трепкаше дясното - нещо хубаво. И макар и не много често да ми е трепкало дясното - точно в този момент като че ли се разби да трепка. Чак започна да се притваря от притреперване. Викам си на акъл - бреейй.. какво па чак толкова хубаво нещо ще ми се случи. Преди да се случат всичките събития със сватби и обвързваници и т.н. бях прекалено свободен човек. излизах напред назад, постоянно тая мома, оная мома... бях обзет от тоя природен хормон като всеки човек - жени, жени, жени....ходене нагоре на доло, пиене, ядене, кеф, щракалака... Изобщо като цяло много трудно приех, че живота ми ще се промени толкова много... Коренна промяна... Как ще загърбя всички тия излизаници напред- назад, как ще трябва да давам отчети, как ще бъде длъжен към някой, как ще трябва да се лишавам или ограничавам от някакви си неща, с които съм свикнал... Например да си ръчкам по колата - обожавах! Светлинки музика .. това онова.. винаги си намирах нещо какво да правя... В къща с гараж - забавата е на лице. В един момент и това вече не правя.. Изобщо всичко е друго. Много трудно направих своя преход. Но пък това, че се бях наживял до някакво ниво доста ми помогна. Моята мечта се сбъдваше, аз мислех, че съм готов напълно, но не беше точно така.... И така говорехме си с андрешко, пушехме си ... Седяхме си... Мойта ми се обади по едно време и ми каза, че отива в блоницата, защото отново има болки в корема. Така наречените онтракции в периода на цялата бременност ги имаше и в края вече още по често. Та доста пъти беше лъжлива тревога и не го взех много присърце. Викам си - "Пак нещо е ритнал Бен Джонсън вътре и ше иде ше я видат и ше се оправи". Прибрах се вътре зад гишето. Пуснах си песен - вече не помня каква. Мисля беше някакво сръбско такова хубаво от едно време тихичко, колкото аз да го чувам. И седейки и гледайки нещо на компютъра - телефона звъни - гледам - майка ми. Викам си - пак нещо се е сетила по никое време ..... Понякога когато майка ми ми звъни честно казано се чудя дали да вдгина или ми отнема известен период от време да се настроя на вълна "Майка ми". И все пак - дигам аз и със тромав дон и въздишка:
- Кажи .... ?
- Честито тате... имаш си син!!!! (сълзливо от вълнение)
- ................................................................................................................ (10 секундно мълчание)
- Аааалооо? Чуваш ли ме?
- А? ... Имам си .... имам си син ... ? (плахо)
- Дааа! Роди се две и четиристотин. Малко е мъничак, но всичко е наред и с нея и с него!
- Аз ... аз ..... аз.... Господи... 

И тук... продължавам да пиша с насълзени очи, защото спомена от тоя момент отново ме кара да изтръпна... Тогава, когато чух заветната новина станах прав.. Седях, затворих телефона... около 1 минута седях втренчен в една точка в нищото. Седях и гледах без да мигна. Започна да ме облива странна вълна на изтръпване постепенно по цялото тяло. Погледа ми се сви. Буквално ми причерня така, както понякога когато на човек му причернява като му падне кръвното. Седях и не чувах нищо.. не виждах нищо.. не усещах нищо.. аз не бях там. Бях тялом, но не и духом. Пред погледа ми беше само замъглено и притаено... Чувах писклив звук в ушите и устата започна да ми пресъхва. Чувал съм, че подобно състояние се появява при наркоманите. Може би и при мене е било нещо подобно незнам . Само знам, че неможех да контролирам тялото си и всичко ме бодеше. Дишането ми беше толкова дълбоко, още повече с отворена уста, а сърцето ми биеше бавно и силно .. Туп..... туп.... туп.. Усещах го в гушата, всякаш се беше качило да се покаже през устата, за да види какво става навън. След въпросната минута в такова състояние от самосебе си като чели си поех въздух.. една голяма въздишка. Когато отдъхнах изкарах дъха си пресечено.. Някак си поетапно... И тази въздишка започна да ме връща във физическия момент там... Ушите ми се оправиха, погледа започна да се избистря, започнах да се усещам, но се появи един световъртеж и една болка в дясната задна част на главата. Може би от адреналина. Всякаш някой ми го беше инжектирал.И така първичната ми реакция след всичк отова беше да извикам... идеше ми да се разкъсам от щастие. Идеше ми да викам толкова силно, че да ме чуе целия свят и всички да разберат колко съм щастлив и как един нов живот, едно малко сърчице, едни малки ръчички и краченца са се появили. Как съм оставил следа в живота си. Как начертах една история и оставих един спомен от най- уникалната си емоция. Идеше ми да се пръсна и дори да правя неща, които не осъзнавах и не бяха присъщи за мен... Хванах се за главата, огледах се ... усетих че съм абсолютно пресъхнал. Направих една крачка и залитнах, но успях да пристъпя напред. Излезнах отново при Андрешко - викнах:
- Имам ... имам си сиин!!
Той скочи от стола, който беше под сянката на малкото борче ,обърна се :
- Верно ли ? Брааааво бе момче!! Бравоо!! Да ти е честитоо!!
След което тръгна към мен стисна ми ръката, потупа ме по рамото. Бодежите започнаха да пулсират, а от очите ми тръгнаха сълзички. Всички знаят, че сълзите са преливника на тялото за емоции. Плаках без да го искам. То просто се случи.. Щастието ми излиаше през очите, тялото ми ме боцкаше, а емоцията още повече ме обхващаше. Краката ми трепереха... Започна да ми говори Андрешко някакви неща, как е било при него, какво трябва и не трябва да се прави сега и неща, които честно да ви кажа изобщо не си спомням, защото колкото бях там, толкова и не бях. През главата ми беше като магистрала за мисли - влизаха, излизаха, блъскаха се. Въпроси от типа " Как?" , "Кога?" , "Защо?", "Какво?" и изобщо други подобни несвързани неща - щеше да се пръсне... Неможех да повярвам, че мечтания миг за мен дойде! Той дойде и още как! Имах си син Господи! Роди се.. той се роди.. Мечтата ми се сбъдна и бях най- щастливия човек на света! Най- прекрасното нещо в живота ми се случи! След известно време пристигнаха родителите на жена ми - честитиха ми, поседяха при мен и си тръгнаха. Емоцията беше неуписуема и взаимна. За тях беше също шок - все пак малкото глезено момиченце вече се превърна в мама. След още известно време и изпушени 2 кила цигари дойде началника с един колега, за да ме освободи от работа и да ида при жена си. Точно в тоя момент бях способен да тръгна да тичам до родилното. Имах толкова енергия и чувствах че съм по- силен от всякога - точно така, както се чувства човек, когато се напие - безсмъртен. Запалих колата и отидох. Престоя ми беше кратък разбира се, не ми дадоха да ги видя, но аз знаех, че там е сина ми. Там е моето момче и моята жена.

Няма смисъл да продължавам натам да споделям как се разви деня ми и особено вечерта, защото всеки който е станал родител знае, че в тия моменти вечер емоцията е уникална и празненството е голямо. Мога само да загатна, че количеството алкохол, което погълнах не успя да ме бутне и все 1 не бях пил. Толкова силна беше емоцията. Не спирах да мисля за мига, в който ще го видя.. ще го докосна... ще ги посрещна вкъщи. В ума ми постоянно бяха моменти, които съм мечтал и неможех да повярвам че ще се случат. Успявах да се държа на ниво, но в същото време бях адски смазан точно от силата на емоцията. Беше се случило чудо и Цеката беше щастлив! 
В заключение искам да кажа няколко неща.. - 
Искам да пожелая на всеки един човек, който толкова силно е мечтал за този момент да го изпита още по- силно от мен дори, защото няма нищо по- силно от това. Или поне за сега в моя живот - а вярвам и във вашия. За тези, които са загубили рожба или не са успели по един или друг начин да стигнат до тоя момент, били са отритнати или не е било кой знае какво - не се отчайвате! Живота е пълен с изненади. Вие също някой ден ще може да изпитате това усещане. А за тези, които са изпитали този период в живота си бих искал да разбера дали и при тях е било така? Дали и те са усетили тези неща по този начин? Дали успях правилно да опиша чувството на ненормално щастие, причинено от едно малко същество? Дали само при мен тази емоция успя да окаже такова влияние .... ?